Сънният пазител

В света на бъдещето, реалността не бе само това, което виждаш с очите си. От десетилетия „Съветът на мира“ — глобалното правителство, управляваше света без репресии, без полицейски произвол и без физическо насилие. Вместо това, техният контрол беше невидим, но тотален. Те не наказваха тялото — те наказваха ума.

Алек беше обикновен гражданин, живееше в строгото общество на технологичната утопия. Денем работеше като инженер в един от огромните „Върхове на разума“ — високи сгради, които бяха създадени, за да насърчават иновациите в полза на правителството. Нощем, след работния ден, лягаше да спи, знаейки, че всичко, което ще види насън, не е само негова вътрешна проекция. Сънищата на всеки бяха свързани с „Ретранслаторите на съзнанието“ — наночастици, инсталирани в тялото на всеки гражданин при раждането.

Сънищата бяха станали оръжие. Съветът използваше психовълни, които се предаваха чрез електромагнитни полета, за да контролира не само мислите, но и самите сънища. Ако си добър гражданин, подчинен на установения ред, сънищата ти бяха спокойни, хармонични, изпълнени с познати лица и утеха. Но ако в теб се зараждаше и най-малкото съмнение — ако в главата ти се прокрадваше идея за съпротива, нещо друго те очакваше.

Една нощ, докато Алек се унасяше, почувства странна тежест. Сънят му започна като всички други, но скоро образите се изкривиха. Видя сестра си — тя беше в опасност. Очи, пълни със страх, крясъци, които не можеше да чуе. Тя беше заключена в мрачна стая, а около нея гореше пламъкът на разрушението. На следващата нощ сънят се повтори, но този път бе баща му, после майка му. Нещо беше различно. Сънищата ставаха все по-реални. Алек знаеше какво означава това — той беше „наблюдаван“.

Съветът използваше тези сънища, за да внуши страх. Ако имаше мисли, които противоречаха на тяхната воля, те не те наказваха директно. Те караха съзнанието ти само да се подчинява, подтиквайки те да се откажеш от съпротивата чрез ужасяващи нощни видения. Страхът за близките ти беше достатъчен, за да сломи всеки. В този свят вече нямаше нужда от тайни служби, нямаше нужда от наказания. Контролът бе в ума — в сънищата.

Една вечер, докато лежеше, чакайки съня да го погълне, Алек си зададе въпроса: „Ами ако аз мога да контролирам сънищата?“ Но преди да успее да довърши мисълта си, тишината на стаята се разпадна в свистящ звук — сигнал, който само той можеше да чуе. Сънят отново го погълна, а там — в безкрайния мрак — глас му прошепна: „Не се опитвай да се съпротивляваш.